Живота е низ от неприятности,

Прокрадват се като отрова,и разрушават всичко добро,което може да сме научили като деца. Всички правила които трябва да следва един „добър човек” избледняват и заприличват на стара скъсана дреха,която нито бихме искали да облечем отново,нито пък ни се струва,че някога сме я харесвали особено.Лесно е да ли лош.Лесно е да нараниш.Неволно е да обидиш.Трудно е единствено да се извиниш...

И то не пред някой определен човек,а пред себе си. Защото е трудно да съзнаваш грешките си,и все пак да не опиташ да ги оправдаеш...поне мъничко.

Трудно е когато сгрешиш,а няма никой,за да те разбере... Но ето това е съдбата на човек...намериш ли поне един човек,или едно нещо което да те държи на повърхността,на съвсем тънката нишка,която за всеки един от нас може да се скъса мигновенно, и да попаднем на дъното...значи съдбата ти е изпълнена,или поне ще се изпълни.

Затова ми се струва,че смисълът на живота не винаги се корени в идеята да бъдеш най-запомнената личност,да си дал на света,на близките или на хората,много блага които се развиват далеч след теб...Не се и корени в милиардите за които си мечтаеш да натрупаш,преди да те погребат в платинен ковчег...Ако смисълът на живота беше това,почти всички ние дори не би трябвало да живеем в този живот.А дори и по-лоша мисъл би ми дошла ... съществуването ни е чисто и просто безмилено и безцелно,с единствена предначертаност да сме под ръка на тези за които животът „има смисъл” ... Имало е моменти в които нито съм изричала това нито съм го констатирала или забелязвала,и въпреки това то е задушавало деня ми със настойчивостта си, и няма как да не усетиш тази жалка истина и усещане,тя настойчиво си намира място,някъде дълбоко и те чегърта...Не знаеш какво е...Но усещаш...

И днес,след поредното неприятно очертание което придобива мащаби в живота ми,и ме чегърта,също както някога ме чегърташе мисълта,че  съм човек,който ще е „под ръка”...аз разбрах,че няма да се притеснявам повече за това...Понякога едно чувство трябва да кулминира,за да се потуши.Така стана и при мен,след дълго време. Но днес всичко ми дойде като студен душ,подсещане,че трябва да се събудя...Време беше...

Аз порастнах...и наистина е време.И въпреки,че бъдещето ми започваше обезпокоително,крехко,несигурно,с множество от грешки и провали,които трябваше да поправям ...аз знам,че най – голямата ми цел,и смисълът на живота ми е,да съм човек...Може би и известно време човек „под ръка” който не си е шеф,а напротив,само изпълнител...но пък за сметка на това ще отстоявам и ще знам едно ,че съм шеф на живота си!Шеф,който ще се опитва да е добър и обичан,и може би един ден с достатъчно успех,и близки,с които да го сподели...А дори и на моменти да не е,няма значение,защото нарежданията,който идват от сърцето...винаги ще търсят и намират правилния път към разкаянията и решенията.Само трябва да си наредиш!Бъди шеф на живота си...Нека всички се постараем това!